Новини

Първа награда за Васил Рахнев в Националния литературен конкурс „И ти си в мене – ти, родино моя”
08 Януари 2018

Приключи Националният литературен конкурс „И ти си в мене – ти, родино моя”, организиран от Съюза на българските писатели, фондация „Яворов” , община Чирпан и къща музей „П. К. Яворов”.
В литературната надпревара участваха около сто ученици от цялата страна, чиито стихотворения, разкази и есета бяха разглеждани в две възрастови групи – от V клас до VІІІ клас и от ІХ клас до ХІІ клас.

С решение на авторитетното жури под председателството на поета Димитър Христов, с участието на поетесата Анна Багряна и уредника на къщата музей „П.К.Яворов” Делиана Начева бе присъдена Първа награда в раздел „Проза” в първа възрастова група на седмокласника от ателието за творческо писане „Метафора” при ЧСУРЧЕО „ЕСПА” Васил Рахнев.


Поздравяваме нашия лауреат за поредното литературно завоевание и пожелаваме нови творчески дръзновения!

 

И ти си в мен - и ти родино моя...

Донев Доктора взе остра метална пръчица и извади куршума от крака на Пенчев.
След последното сражение с турската войска над Якоруда, в лагерабяха останали по-
малко четници. Мястото изглеждаше пусто, и там, където преди дни бе бушувал
патриотически огън, сега лежаха ранени и мъртви мъже, геройски били се с поробителите.
Лекарят превърза раната на другаря си и му съобщи, че няколко дена най–малко няма да
може да язди, докато състоянието на крайника му не се подобри. Пенчев стисна юмрук,
ядосан, но бързо се успокои. Нямаше смисъл да хаби допълнително сили, като се гневи. И
без това Стоил, техният помагач, бе отвел конете към Драма, където трябваше да набави
необходимите провизии, а после щеше да пресрещне четата по пътя й към Кавала.
Есенните дни настъпваха и макар че Пирин пазеше следите на лятото грижливо, дните
и нощите захладняваха. Скоро трябваше да поемат към Разлог, а оттам да се спуснат към
Драма и Кавала, като техен войвода щеше да стане Пейо Яворов. Пенчев не го познаваше
лично, но много харесваше неговите „Хайдушки песни“ и често си повтаряше: „С враг
врагувам – мяра според мяра,/ с благ благувам – вяра зарад вяра“. Беше убеден, че който
може така точно да изрече думите, стаени в душата на всеки бунтовник, е истински
предан на род и родина.
Потънал в размисли, Пенчев не усети кога се приближи Мерника.
- Как си? – попита той.
- Раната боли, ама ще се оправя – един куршум не е достатъчен да прекърши истински
бунтовник!
- Да, но два могат! – намеси се Донев. – Само десетина останахме и при следващо
нападение може и да не се измъкнем живи.
- А, бе от пушка да загина - не е толкова лошо. Само да не изгния като страхливец, не
ща! – сряза го простреляният.
- Чакай, че аз забравих за какво изобщо дойдох при вас. А, да, Камъка иска да говори с
вас.
- За какво? – учуди се Донев.
- Не знам, просто ми нареди да ви заведа при него.
Двамата здрави хайдути, подхванали Пенчев, тръгнаха към местоположението на
водача си. Като пристигнаха, Камъка ги поздрави и попита за състоянието на ранения.
Войводата беше мъж на средна възраст, със силни очи, забулени сякаш с тъгата на
отминали страдания, но излъчващи страст и решителност.
- Повиках ви, за да обсъдим следващите си действия – започна Камъка. – Сега сме
малко и ще са ни нужни нови средства.
- Дочух, като бях в Банско преди няколко дена, че наоколо ще преминава някаква
охранявана каруца с пушкала и патрони – рече Мерника, – на армията ще ги доставят.
Може да я пресрещнем.
- Добре си го намислил, но кой ще отиде? Ще ни трябват поне трима – четирима, щом
има пазачи, а така ще останем уязвими.
- Може аз да тръгна заедно с Пръчката и Манев – предложи Доктора.
- Не, ти ни трябваш тук! Мерника трябва да отиде вместо теб, тъкмо да е сигурно, че
обирът ще е успешен! – отсече войводата.
Групата, която трябваше да нападне каруцата, се приготви и потегли. Скоро мракът на
нощта забули всичко и наоколо легна тишина. Останалите девет бунтовници се събраха,
без да запалват голям огън, за да не бъдат открити, и започнаха да обсъждат плана си за
действие в предстоящите няколко дни.
Изведнъж някъде откъм пътя се чу изстрел. Всички грабнаха оръжията си. След малко
из храстите се появи млад дребен мъж, с прокъсани стари дрехи. Той държеше някаква
торба, навярно пълна с пари. Българин се оказа този човечец, който, като видя насочените
към главата си пушки и револвери, вдигна ръце. След това обясни, че семейството му
гладувало, затова не се сдържал и откраднал ценностите от един занаятчийски дюкян в
Разлог. Бил забелязан обаче, та войниците го подгонили. Избягал към гората, но турците
не се отказали и продължили преследването.
- Колко идват? – притеснен го пита Камъка.
- Около трийсет.
- Всички заемете защитни позиции! – нареди веднага водачът, като се опитваше да
изгаси огъня, докато другарите му залягаха зад скалите.
Настана пълна тишина. Тъмнината обгръщаше Пирин и малката група хайдути бе
единствената светлинка наоколо. Сигурно тя ги бе издала и най-неочаквано отнякъде се
появи един от турците. Самотен изстрел разбуди планината, войникът падна като покосен
и за миг всичко се смълча. Не след дълго се чу шум, подсказващ, че останалите турци бяха
тръгнали натам, откъдето бе дошъл куршумът. Скоро бунтовниците, чиито очи вече бяха
привикнали към тъмнината, започнаха да различават един по един вражеските силуети.
Загърмяха пушките инякои от силуетите, показали се иззад дърветата, паднаха веднага
безжизнени на земята.
Чуха се откъслечни команди на турски, от които стана ясно, че обграждат позициите
на бунтовниците. Хайдутите трябваше да отстъпят назад. Те се затичаха към гората зад
тях, но турците откриха огън. Няколко паднаха убити. Пенчев тичаше с всичките си сили,
въпреки неописуемата болка в крака си, и единственото, което виждаше, беше Камъка,
който стреляше назад към турците. Изведнъж войводата се строполи. Раненият извика на
останалите, но те вече бяха твърде далеч, за да могат да се върнат, без да се обрекат на
сигурна смърт.
Макар че вражеският куршум го бе застигнал, Камъка бе все още жив. Щом забеляза
това, Пенчев надигна войводата си, и изправяйки железния си гръб срещу дулата на
османските пушки, той повлече ранения към останалите. Усети куршум да профучава
край лицето си. След това получи изключителна болка в гърба. Тя се повтори и потрети.
- Донев, и два, и три куршума не ще ме пречупят! – извика Пенчев.
Със сетни сили той достигна до останалите. Тогава усети за четвърти път същата
убийствена болка. Този път тялото му се отпусна и той падна на земята. Доктора изтегли
тялото му назад, но вече беше твърде късно. Бързо разкопча четническата му дреха, а под
нея, обагрена с кръвта на Пенчев, се показа тънка книжка. Предпазливо я измъкна, за да
се открие раната, но безжизненото тяло натежа в ръцете му. Той положи другаря си върху
студената земя, отгърна книжката и прочете: „ Хайдушки песни“ , Пейо Крачолов Яворов.
Сражението не стихна до разсъмване, обаче Донев, Камъка, Доктора и още двама се
измъкнаха живи. Войводата продължи своите битки срещу поробителя, участва и в
превземането на Кавала, но винаги помнеше деня, в който се размина със смъртта за
сметката на най–героичния човек, когото познаваше.Тънката книжка със засъхналите
кървави петна войводата пазеше като реликва, напомняща му за четата и за всички
другари, пожертвали се за свободата на родината.

Васил Рахнев – VII клас